Автор: монах Моисей Светогорец
Днес смирението се смята за слабост, експлоатира се от другите, става повод за ирония и горчиви коментари. Но трябва да кажем, че смирението не е едно злочестно отношение, едно, позволете ми да кажа, отнесено емоционално състояние, което предизвиква жал и въобще предизвиква съжаление. Смиреният минава през света незабелязан. Никога не предизвиква, той е благороден, мълчалив, сериозен, приветлив, отстъпчив, състрадателен и благословен.
Смиреният не се преструва. Казва мнението си, има мнение, но не се опитва да го наложи. Не се сърди, когато не го слушат, оставя решенията на Бога. Не е смирен само на думи, защото според св. Йоан Златоуст смирението на думи и външното смирение е по-лошо от гордостта. Смиреният е истинският любим човек на Бога, който се подвизава тайно от любов към Бога, явява се пред Него гол и открит, като незнаещ, глух, младенец, безумен, напълно искрен, откровен, доблестен, истинен, без маски, оправдания и резерви, закъснения, връщания назад, отлагания, застой и прибързвания. Смиреният е покайващият се, и покайващият се е смирен, познал е себе си, труди се за очистването и изцелението си и се просветлява.
Превъзходният авва Исаак Сириец казва, че този, който е познал себе си и има съзнание за греховете си, стои по-горе от този, който възкресява мъртъвци.
Съзнанието за греховността е началото на прошката от Бога. Прошката задължително се нуждае от освещаващата благодат и дело на св. Тайнство Изповед. Разбира се, един опитен старец, светогорец, архим. Емилиан Симонопетритски, казваше, че мнозина се изповядват, малцина обаче се покайват. Ако някой се изповядва формално, по обичай, за успешна година, както казват, без съкрушение, себепознание и покаяние, реално няма придобивка и не се освобождава.
Този, който е познал себе си, който истински е смирен и се е покаял, всички обича, всички приема, от никой не се страхува и никой не прогонва. Авва Доротей казва, че един такъв човек дори когато среща някои, които го коментират, обвиняват, порицават и принизяват, се подвизава да остава несмутен, да не обвинява никой и да укорява себе си и така изцелява с най-добрите лекарства своята гордост и смята своите обвинители за лекари, смятайки, че който мрази безчестенето, мрази и смирението.
Колко хубаво го казва авва Исаак Сириец. Молейки се, да имаш истинско усещане, че си червей и мравка, колкото повече слизаш, толкова повече се изкачваш, да вярваш, че си едно нищо пред Господа, твоето смаляване ще те направи голям. Св. Никита Ститат в Добротолюбието казва, че за да познава човек добре себе си, е необходимо голямо внимание, грижа, избягване на светската дейности и разсейване, както и усърдно изследване на съвестта с голямо смирение, което ще донесе съкрушение и топли, сърдечни, умилителни сълзи, които ще опиянят човека от небесна радост, ще го доведат до дълбочината на смиреномъдрието и ще господства над себе си с един превъзходен духовен опит и тогава човекът мълчи и Бог говори. Смирението и аскезата ще помогнат на подвижника-християнин в това зряло състояние на опитното себепознание. Автентичността на себепознанието се явява от мярката на нашето смирение. Смиреният е истински мъдрият, автентичността на духовността ни се отсъжда от връзката ни с другите. Човекът, който не се е помирил със себе си, не е възможно да се разбира добре и с другите. Отношенията ни с другите съдят нашата духовност. Ако не се разбираме добре с другите и със себе си, възможно ли е да се разбираме добре с Бога? Не е възможно. Както и друг път сме казвали, чрез старателното себепознание вървим към братопознание, към приемане и любов към брата ни, който и да е той, и чрез това себепознание към – по благодат – причастност на Бога и обожение, което е единствената цел на човешкото съществуване. Когато вярващият върви без високомерие, отчаяние и гняв към брата, и се хвали несебично за Бога, той намира вътрешно равновесие и си почива, предвкусвайки бъдещото неизречено веселие и блаженство още днес.
Според св. Максим Изповедник този, който иска да познае Бога, трябва първо да познае себе си, след като Бог е в нас, в нас и ще Го намерим. Призвани сме да обработим нивата на душата ни, да благоукрасим дома ни, за да се всели Бог в нас, да опразним себе си от грижи, желания, инат, идеи и фантазии, за да ходи свободно в него. Богословието не е хубава идеология, субективно възприятие за Бога или още едно виждане, а полагане на жизнен опит в Бога, Който си открил в теб и ти говори истинно. Покойният старец Порфирий Кавсокаливит казваше – Бог ми казва – казвам, не ми казва – не казвам. Според преп. подвижник Нил истински богослов е този, който истински се моли, и който истински се моли, е истински богослов. Молитвата е един от най-големите дарове от Бога към човека. Във всеки момент и час можем свободно да общуваме със Създателя на вселената. Молейки се, ще се научим да се молим. Молитвата ще ни предаде тайните на духовния живот. Молитвата ще допринесе значимо за откриването на непознатото ни Aз. Познавайки себе си, познаваме Бога, тъй като след себепознанието идва богопознанието. Бог се среща в чистото сърце. Този, който е познал себе си, казва преп. Йоан Лествичник, никога няма да се заема с това, което е отвъд неговите сили, възможности, граници. Но ще ходи умерено и балансирано по блажения път на смиреномъдрието, който ще го доведе до любовта.
Този, който е познал себе си, има смиреномъдрие и любов, има покаяние и разсъдителност, молитва и благост, боголюбие и човеколюбие. Този, който е познал добре себе си, не може никога да е себелюбив и небратолюбив, индивидуалист, егоист и алчен. Обича добротворството, придобива евангелски етос, върви по пътя на богопознанието и на божествения ерос. Цялата аскетическа борба е да стигнем дотам да обичаме силно Бога. Този, който силно обича Бога, казваше често покойният свят старец Порфирий Кавсокаливит, не може да съгреши. Грехът е липса на любов към Бога. Този, който обича Бога, не може да не обича човека. Християнската любов винаги е двояка и ни е била преподадена на Голгота. Не съществува любов само към Бога, не съществува любов само към човека, съществува любов към Бога и човека и едната минава през другата.
Познавайки себе си и откривайки Бога, не оставяме в едно себелюбуване, себеслужение и себеласкаене, а излизаме за среща с възлюбения ближен, ако ще да не ни разбира, приема и слуша и да не се държи така, както на нас би ни се харесало и бихме искали. Успехът на нашето себепознание ни прави снизходителни и толерантни и това с Божията помощ е едно голямо постижение, и то в съвременното трудно общество, с толкова много погрешни известни и проблематични междуличностни отношения. Истинското себепознание е страстоубийство, жетва на добродетели и излизане за среща с другия, с ближния, с братята в Христа. Себепознанието също така означава точно познание на целта на нашето съществуване. За съжаление и днес мнозина не знаят защо живеят. Ако направим едно проучване коя е целта на живота на човека, малцина ще ни отговорят, че е срещата на човека с Бога, постигането на богоподобието, светостта, обожението. Познавайки и разбирайки своят вътрешен свят, балансирайки, умирявайки се, събеседвайки в него с открития Бог, приема, признава, обича ближните си, съществува, за да обича. Свръзката, общението с Бога и ближния чрез дълбоко себепознание става превъзходно единство като това, за което говори Христос в края на Тайната Вечеря, което никога не оставя човека да страда от хладна самота, болно съмнение и страшната егоцентричност. Грехът кара човека да се чувства сам, след като разваля неговите отношения с Бога и ближния. Ако християнинът днес страда от самота, това означава, че не върви добре с Бога и ближния. Забележително е как един подвижник, докато е сам в пустинята, не чувства самота, а чрез молитвата е свързан с цялото Тяло на Църквата. Хората в света се боят дори и за малко да останат сами. Монасите обичат да остават сами. Хората се затрудняват да мълчат. Монасите мълчат доброволно, защото тайнствено разговарят с Бога. Монасите не са хора, които по болен начин не обичат хората и бягат от света, както някои смятат. Монасите не се страхуват от света, а се молят ден и нощ за спасението на целия свят. Според авва Лонгин в Патерика, ако един монах не може да живее в разбирателство заедно с другите, нито сам някога ще живее уютно. Св. Нил Подвижник изглежда изказва противоречие, казвайки, че благословен и блажен е онзи монах, който е отделен от всички и обединен с всички. Отделен телесно, обединен духовно, чрез любящата молитва. Дивна е любовта на светогорските отци към страдащите, затруднени и нуждаещи се братя, на които помагат по разнообразен начин, но главно чрез молитвата си, постоянните споменавания във всекидневните св. Литургии, но и броеницата, в дългите разговори при посещенията на поклонниците в Света Гора и главно в Тайнството Изповед, но и чрез кореспонденция, беседи и проповеди. Дългогодишната аскеза на монасите за очистване, за чисто себепознание ражда любовта, която предават на братята си по различни начини. Себепознанието води до братопознание, човекопознанието става светопознание. Не е възможно Божият човек да живее само за себе си. Неговото Аз се разширява и ближният в крайна сметка става част от неговото Аз. Авва Агатон искал да намери един прокажен, да вземе неговото болно тяло и да му даде своето здраво тяло. Затова някога чул небесен глас, който казвал: „Агатоне, ти се уподоби в любовта на Господа“. Колкото по-добре познаваме себе си, толкова повече ще обичаме брата ни. Откриването на вътрешния мрак на нашите страсти и пороци ще ни накара да видим другите като духовно боледуващи като нас и с по-голяма търпимост. Колкото повече доближаваме другите с любов, толкова повече доближаваме Бога, казва авва Доротей. Познавайки човек себе си, разбира, че е слаб, изменчив, лесно се увлича от насладите на света, от демоничните примки, от своята болна природа, от липсата на борбеност. Така не може да се възгордее, доверява се повече на всемогъщия Бог и гледа своите братя с по-голямо човеколюбие. Тогава забелязва смирено, познавайки своето безсилие, че съществува не за да съди строго като неумолим съдия света, а като братолюбив парамедик, за да облекчи болката на братята си, след като и той е вкусил от нея и я вкусва, така омеква нашето каменно сърце, става по-чувствително, култивира се, разкрасява се и благоухае. Според изключителния анализатор на човешката душа св. Йоан Златоуст, си заслужава и трябва всекидневно и многократно човек да наблюдава себе си в какво е съгрешил и какво е постигнал. Нужна е, казва, всекидневната критика, човек да съди всекидневно себе си, за да се излекува. Най-добрият път към себепознание, от друга страна, подчертава е смирението. Ако човек осъзнае своите прегрешения и понесе отговорността за тях, няма да бъде осъден на последния съд. Мъдрият св. Йоан Златоуст казва, че който забравя своите постижения и наблюдава само своите грехове и не любопитства по чужди грехове, а по добродетелите, печели много. Той печели, печели чрез себеукоряването и се пази от множество падения. Св. Василий Велики, продължавайки, казва хубаво, че тъй като за всеки е много лесно и приятно да се занимава подробно с чуждите неща, а не да изследва себе си, нека спре тозчас любопитството, да внимава над себе си и да следи разсъдително себе си. Себеразбирането води до богопознание. Вниманието над себе си ще яви в човека мъдростта на Бога, на Създателя на света. Св. Григорий Богослов, анализирайки също значението на себепознанието, казва, познай първо себе си, разбери това, което е в ръцете ти – кой си, как си бил сътворен и как си бил устроен, за да бъдеш истински образ на Бога. Ценност има това какво съм, и това ме осъжда или ме оправдава, прави ме окаян или блажен. Мнението на другите изобщо не ми принася полза. Както не ми принася полза една чужда мечта.
Трябва да уточним, защото е необходимо, че плодотворно себепознание, което ще ни помогне да съзрем истинското ни Аз, трябва да става без вини и самомнение, така че в крайна сметка да обикнем правилно себе си, както казва Господ в Евангелието. Любовта към себе си означава дълбоко съзнание за нашата свещена уникалност, отхвърляне на преувеличенията относно нашето Аз, на нашите болни фантазии и на лесното прибягване до едно злочестие за нашата неспособност, където това много пъти, трябва да го кажем, се превръща в себеидолизация и заблуда.
Страхуваме се да изложим себе си на светлината и държим още затворени кепенците на сърцето ни. Откриването на Бога в нас ще осмисли напълно живота ни, ще придобием разсъдително и полезно себеуважение, което ще ни помогне да оценим, уважим и обикнем истински ближния. Трагичността на човека се състои в това, че поради липса на себепознание не преминава към братопознание и естествено забравя богопознанието.
Нашият брат съществува не за да го скандализираме, да си съперничим с него, да го подминаваме безразлично, да го иронизираме, да го осъждаме, да го обиждаме, да го засягаме, да го унизяваме, а за да ни помага в нашето спасение, претърпявайки, обичайки, жертвайки нашето Аз, смирявайки се и лишавайки се, за да видим Бога. Вместо братът да е бог за човека, той е негов враг и противник.
За съжаление човекът смята за скъп лукс себепознанието, предпочита постоянното занимание с хиляди излишни неща, свръхактивността, свръхмобилността и социалността, отколкото искреното обсъждане със свеото непознато Аз. Смятаме, че нямаме време, че тези неща не са за нас, а за други и ги оставяме винаги за по-късно. Отлагането е един добре заложен демоничен капан. Познаваме себе си, познавайки греха си. Откриването на греха ни трябва да ни води до съзнание за греховността, до приемането на покаянието. Това означава, че нашата безсмъртна душа се интересува от спасението. Заслужава си да не се леним в това богоугодно дело. В противен случай ще живеем в една бездушна посредственост, ще дойдем и догодина, ще говорим отново същите неща и ще оставаме същите, няма да сме истински радостни и освободени. Ще прехвърляме отговорността върху другите, винаги ще оправдаваме нашето оставащо непознато Аз и накрая нищо съществено, разтърсващо и значимо няма да се случи в живота ни.
Радостта обаче винаги принадлежи на смирените, любовта на кротките, свободата на светците.
Сърцеведецът – разпнатият и възкръснал – Господ да просветлява сърцата ни към себепознание, което ще ни помогне за срещата и приемането на братята ни и на Сина Божий като Господар в центъра на сърцето ни.
превод: Константин Константинов
Храм „Св. цар Борис“ Варна
