“Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат”(Лука 18:14)
Често, когато споменем думата смирение, в съзнанието на не малка част от нас изниква синоними като „овчедушие“ или „безразличие“. В наше време, ако нямаш мнение или го запазваш за себе си, ако не възразяваш против несгодите и нередностите, е много трудно да оцелееш. Напоследък откровеното нахалство на хората започва да се счита за предимство, за самоувереност, за амбиция дори. Примирението вече се е превърнало в мразен порок, а хората, които го демонстрират – в наивници с овчи души. Знаем ли къде в действителност е границата и как да бъдем смирени, но не и примирени. Намираме ли разлика между тези две понятия и защо е толкова важно да я знаем?
Да бъдеш смирен е показател за спокойствие, самоувереност, добрина и благост. Смирението не е символ на слабост. Слабостта се изразява в нежеланието да промениш нещо, което зависи изцяло от теб, докато смирението е начинът, по който гледаш на живота си. Самата дума съдържа в себе си най-важният „отговор” и той е в думата мир – да си с-мир със себе си.
Да приемеш миналото си, грешките си (с поуката от тях, разбира се) и съдбата си такава, каквато е, защото има и неща, които не зависят от нас, е признак на сила. Когато се бунтуваш срещу нещо непроменимо и когато описваш чуждия живот като лесен, в сравнение с твоя, тогава не си смирен, а слаб и дори озлобен. Но как всъщност можем да се научим да бъдем смирени?
Нека дадем шанс на вярата в доброто и благодарността. Ако благодарим за всеки ден живот, подарен ни от Бог, ако всеки ден изпитваме благодарност за хората в живота ни, ако вярваме в доброто и могъществото му, ще се чувстваме много по-спокойни, уравновесени и изпълнени с желание за живот. А това е първата крачка към това да бъдем смирени.
Да се научим да приемаме, а не да се примиряваме. Да се научиш да приемаш, означава да се доближиш до мъдростта. Да си способен да виждаш ситуациите такива, каквито са, а не да ги пречупваш през своите емоции, е способност да не робуваш на обстоятелствата, а да ги използваш. Да приемаш означава да не се самосъжаляваш и да се превръщаш в жертва, а да поемеш отговорност.
Да спрем да се чувстваме принудени и притиснати, без право на избор. Когато приемем отговорност за своето отношение към даден проблем, ние виждаме и ползата от този проблем. Враговете ни са тези, които много по-често ни помагат да се амбицираме и израснем, отколкото приятелите ни, които понякога ни спестяват истината. Да се примириш означава да настаниш трайно в себе си омраза, неудовлетворение и гняв. Да се смириш е да приемеш тези чувства като нещо, което ще те издигне над обстоятелствата, ще ти открие нови възможности. Негативните емоции са присъщи за всеки един от нас, но едни ги използват като стимул да продължат, а други като оправдание да не правят нищо.
Да вярваме в „идеята”, че всичко се случва за наше добро. Не винаги можеш да повярваш в това, особено, когато преживяваш трудни моменти в живота си, но сме длъжни да го направим, за да гласуваме своята висша форма на доверие в света около нас и в доброто. Да живееш в душевен мир е възможно само, когато си смирен пред съдбата си. Да извличаш ползи и от най-тежките ситуации изисква огромни усилия и дисциплина на емоциите, но именно тези усилия ни превръщат в нови хора- по-мъдри и по-смирени.
Смирението е висша добродетел, която повечето от нас сякаш не могат да разберат, приковани от материалния свят, в който живеят. Да си покорен преди всичко означава да знаеш кой си и какво е твоето място в света. Някои беше казал, че смирението се състои в това да не претендираме, че знаем много, а да бъдем непрестанно будни за истината. Смирението е и това, което ни предпазва от един от най-големите грехове – гордостта, егото и невъзможността да бъдеш след другите. То отхвърля егото като „висша цел”.
