1000 София, ул. Алабин 50 А

Поезия

Книга 5 (2016-2019) – избрани:

Без любов – любовен блус

Някога отнемало е дни,
човек да пише до любимата,
и после – воплите сами,
да отговори тя на римата.

Днес не отнема и минута,
а ти си тъй далеч духомо и тялом.
За мен е най-скъпата валута
дори и твоето внимание вяло.

Запазих виното да отлежи,
така както любовта гореща.
Но туй на план не подлежи,
допуснах мъничка забежка.

Днес отворих друго да опитам,
взе че услади се то на вкус.
Но без наслада да изпитам,
без любов – любовен блус.

Сън ли е това не зная или е мираж
и дори да радвам голото си тяло,
душата е самотна в играния тираж
и само теб сънувам облечена – във бяло…

Туй на жената най-победа е голяма,
да притежава само тя и до безкрай,
мъжката душа в любовна драма,
да държи ключа от ад и рай…


Тайно

Поглеждам тайно твоя профил
и моля се да не заплача
върху скъсаните си пантофи,
върху горчивата погача

А ти тагни се и споделяй
всеки миг брилятна суета
за себе си не определяй
нищо по-малко от света

А той е малък и нищожен,
един абстрактно-виртуален,
на теб в краката ти е сложен
от мен – скромния нажален.

И въпреки това нещастен съм,
мигар и ти да си щастлива,
и аз поне в Райския си сън,
където Ева нищо не прикрива


Един от тези

Един от тези очакващи апокалиписа
като надежда за по-добър живот…


Поет поету

Поет-поету уважение не пази,
поет-поету не цитира фрази,
дори колегата си да не щади –
поет-поету идеал не вади

Обратно на поет – профана –
житейски скот на зло и суета
живее по мелодията избрана –
кичозна и пълна с пустота

Профан-профану мерак не вади
профан-поету – без жал изтръгва.
Така профану сърцето обръгва
и клати кули сред малките сгради


Величие

Истина сред всичките заблуди
животът днес си продължава,
и една лъжа – че всички да учуди –
човекът “създава”, “притежава”…

Истинският свят” е построен с лъжи
отрупани от “модно-припкавото” днес,
“реалният” живот никак не е справедлив
към онези дето движат към прогрес

Какво ли може да направи и постигне
човек в човешката си кожа
и къде ли може да се издигне
освен в душата – там ще предположа!

Най-великите са не засипани
със награда и отличие,
а онези – гладно непопитани
и излъчващи величие…

Книга 4 (2011-2015) – избрани:

Свят на чезнещи идеали

Поезията в мене ще живее
както аз живея според нея;
поезията след мене ще живее,
че животът е нейна одисея.

Поезията е символна бродерия
от каменно-жестоката реалност.
С някои от словесните изделия
човек поне добива оригиналност.

И не звучейки гордо се изкачва
по духовните баири;
и не съдбата си дочаква
в чуждозвани манастири.

Тъй поема свойта лека –
своя, ала чужди са създали –
доста криволичеща пътека
в свят на чезнещи идеали!


Модерна

Както каза една бивша такава, от които няма бивши,
така както няма бивши от различни комунисти
Свършиха парите, пак ще тръгваме по любов със нисши,
те щастливи люде, ние все изтънчени артисти.

Както каза една, която е от тези с древната професия,
така както призвани са за мъжко самочувствие и нагона
Няма значение, скъпи, нескопосаната ти агресия,
важно е да бъдеш верен само на онуй във панталона!”

Както каза вчера бившата ми благоверна фея,
така както днес и вчера явно е модерно,
изтъквайки, че аз до нея някак криво грея
Да съм вярна теби някак ми е неординерно!


Най

“Най ми е лесно с хора да споря” –
каза човека и стана божествен,
духът величае се горе в простора,
а в прахта намира се живота му честен

Искрица велика надежда или плам –
тя умира сред земните нрави,
а малките, който опитва да е прям –
за хубав живот най-добре да забрави


Поети

Поетите хранят единия на сто,
що води братска дружина –
оттам произлиза всяко защо
и всяка душевна пружина

Поетите взимат от душата си,
те викат и дават на душите,
от тях оставете на децата си,
вместо за тях да рушите

Поетите не хранят народа
със хляб, зрелища, пасти,
те са хора друга порода,
те са слуги на нечувни власти

Те хранят народа със слово
пропито до дъно със сълзи и кръв,
самите дори и да страдат сурово,
крачат сами с ужасната стръв!


Геройски

Самотен съм и няма взора
надежда да взре… ни позора,
нито хора като хора,
може истината да прозре

Самотен съм, но не както
се представя заблудения,
а достойно и накратко –
сам сред вдъхновения…

Желанията ми тленни
остават си самотни,
на тялото си пленник,
в дните ми сиротни

Има нещо в мен, не е привично
смес от странност и духовност ,
да живея с хора е логично,
но предимно е условност

Трудно е на вълк със овча кожа,
природата си крие… канибалска,
в съзнанието му беше ножа,
а сега идея авто и …вандалска

Жертвам себе си, за да спася света
от гнева, отчаянието, яростта във мен,
така поне на себе си ще посвета
един героичен и признателен рефрен…


Щастие, любов…

Е ли любовта илюзия младежка,
е ли тя копнеж по скъпа дрешка?
Е ли любовта само за заможни,
е ли тя игра на корици каталожни?

Спря ли таз любов на мойта гара,
спря ли тя на мене зара?
Спря ли се или просто го желаех,
спря се малко – а малко ли мечтаех?

Че щастлив да бъдеш е чудесно,
а щастливеца живее лесно.
Че къде остана времето за щастие
и къде да се запиша за участие…

Книга 3 (2009-2010) – избрани:

Код

Какъв е кода на живота, попита ме едно устройство,
с други думи кой си ти – ангел или същество човешко?
Не намерих и извърших в себе си такова свойство,
с което да измоля спасението мъртвешко.

Но кой е този дето очертава пътя на машинното „живей”
и дали далече той минава от слънчевата скала.
Сблъскват ли се двата царя? Ангел бели със Орфей?
На битка дълга за ново измерение ще да е това финала


Прозрение

Един самотник в планината крачи,
отиващ да се поклони на минал аз.
В земята дето гарван гарвану не грачи
и споделя мъка всеки час.


Любовта у мен

Знаеш ли какво е да си влюбен,
да не можеш да погледнеш друга във очите?
Да жадуваш всеки миг признание
и себе си да не почиташ

Ревнувам този топъл въздух
дето кожата ти гали
и издишам нежния ти полъх,
а той пожари в мене пали.


Аз съм българче

Отече, отече отечество любимо
по своя път определен,
като река в корито нетърпимо
и като момент от мен.

Отече светлината на живота
в теб, мен и в бъдещето родно,
отече към своята Голгота
и потече делничното гробно.

Аз живея във водния водовъртеж,
няма тук висяща клонка,
но мечтая със копнеж
аз да стана капката безводна…


На новия ми ред

Аз съм бил романтичен –
беше ли отдавна скоро
и нуждаех се от теб.
Във времето цинично
няма то умора –
от мислите безчет,

И хляба е пшеничен
колко обичам зора
да съм гладен аз поет.
Да избирам романтичен
израз и да говори взора
на моя милост същ естет.

Но ето миг спорадичен
от шум и на позорa
идва тя на новия ми ред…


Не продавай своето сърце

Ще дойде ден – ще кажат:
„Ти искаш да живееш –
дай своето сърце!,
нашите сърца ще важат
и ти завинаги ще пееш
и ще бъдеш лек като перце…”

На таз замяна кратка, ти отговори:
„Недейте, братя, дава тази капка,
отровена с желязо поне на мен –
аз искам в мене да говори
човешката реч родна, а и сладка,
не давам аз безценния си ген.”

Когато почукат те на твоята врата,
и всичко на света ти запредлагат,
кои – прекупвачи на сърца,
защо – животите ни да решават.

Ти отвори им леко и с насмешка лека,
пиши им същото с лицемерното перце,
нека всеки ползва своята пътека –
Не продавай нивга своето сърце!


Мяра според мяра

Разхождам се в спокойно-мрачен тон,
коя ли чест ме чака зад завоя?
Дали изкуствена като сърдечен стон
или истинска като на злото пороя?

И вървейки стигам просто там,
където много други все се спират.
И усещам, че ако със себе си съм прям,
безброй души все там ще си умират.

А мотото на моето съзнание – вяра,
а някой все така го трие със усърдие.
И все измерва го мяра според мяра
без грам от мерна единица милосърдие!


Раздвоение

Всеки път когато реша да творя
загадки ми диктуват орбити сияйни,
с незнайни духове навред вървя
и със фрази странни и омайни.

Кое от себе си съм дал,
кое ли идва от страната свише –
да разбирам – аз не съм на тоя хал,
да откажа, някой друг ще го напише.

И изпитващ силно възхищение
пред безкрайния космичен ген,
аз боя се от липса или разхищение
когато пиша – на римите във плен.

Аз обичам във живота да кървя,
да създавам мигове нетрайни –
с незнайни духове навред вървя
и със фрази странни и омайни.


Малко …

Как не намерих в този свят
малка детелинка късметлийска,
да се видя аз със занаят
и проява финикийска!

Че жените туй обичат –
да разглеждат президенти,
кой ги има – ще закичат
с плътските си дивиденти

Но жени, пари, разкош
са само едната страна на монетата,
а другата е да си лош
и да ореш на злото в полетата

Единствен шанс за проявление
е да бъдеш собствен господар,
да нямаш робско подчинение,
да си имаш свой олтар!

Олтар на разум, добро и любовта,
олтар по-силен от живота.
Където всеки разбира мъдростта
и няма нито труд и ни сирота!


Душата ми…

Само съня ми носи радост,
а денем е тъга –
по мисли, чувства, младост
и бледата дъга.

Дъга, която исках да направя,
но нищо не върви.
Деня, че се повтаря да забравя –
душата ми кърви.

Душата ми е цвете,
изгарящо от страст,
а дявола извиква “Спрете! –
ще поливам само аз!”

Книга 2 (2000-2007) – избрани:

За сърцата велик, в очите ви дребен

Ще умра и аз безчетно изоставен
из тихите слова на мащеха пустиня
и ще пея аз с лика си неподправен
в райските клипове, в бездната синя

Надмогнал суетата, ще стана звезда
и дълго и често ще гледам отвисоко.
Всъщност не гледам, а търся следа
от спомена мой в полето широко.

Полето на мислите, мечтите,
приятели, спомени, нрави.
Ако умът ги открие – за мен честит е,
ако душата ги види – дните са прави.

Има го днес признанието ваше,
има ги днес и случките вечни –
плах и размит в спомена прашен
горко излизам с чувствата течни!

Колко пъти приживе умирах
и живот и смърт се сляха –
с тез другари в дните се намирах,
а годините ми сякаш спряха.

Изтънчен, но гладен – слаб, ала смел
избирам пощада за лика ми земен.
Култура и чест във джоба си взел,
за сърцата велик, в очите ви дребен.


Малката кокетка

Тя е малката кокетка
и днес по булеварда,
свята, чиста и „на сметка”
изглежда от мансарда.

Прибира се от дискотека
стиска погледи безчет,
харесва да я гледат, нека,
всеки поглед – на отчет.

Ней приятно е и мило –
туй забава, туй закачки,
а тленното взаимно жило
търси свойто с важни крачки.

Тя не знае и не чува
що говорят и лелеят,
искат нещо й се струва,
пак се смее – те немеят.

Та нали е с дружки верни –
преход тих към мъжки ласки
и молби и действия скверни,
но с булото на детски краски!


Сладоледжийката

Тя идеал е непреходен –
лека, фина и ефирна,
очи събрали цвета воден –
тлее там страстта безспирна.

Всяко лято аз излизам
на терасата на блока
и, като я видя, слизам
в мечтата си жестока!

Вирее като цвете диво
любовта и тя самата.
Аз сам държа в мен живо
чувството на самотата.

Тя живее в махалата
на желаните пороци,
но люлее я вълната
на житейските уроци.

В неравната си битка
аз оставам победен
и неподнесената китка
носи лъх несподелен.

И днес излизам на балкона
за нов Божествен изгрев,
дълго гледам павилиона,
но моята сладоледжийка…
гледа към продавача на понички


Добра следа

Ако можех времето да променя
ако можеха очите да говорят,
и да искам по-добър и мил да бях
може пак във мен да се поворят:
чувствата нежни, годините и дните,
греещи в самотното сега
и както Господ вика си добрите,
да оставя в теб добра следа.


Съм сам

В студените нощи с години съм сам
и чакам те още със страх и със плам.
Изгубих модела на мойта душа,
ти си предела, с друга как да греша?

Ти си предела на моите чувства,
ти си подела всички изкуства.
Тебе познавам във всичко гениално
тъжен оставам, не мисля реално…


23 години измама

23 години измама
по случай моята пенсия.
Приемам Бог, но не и храма;
на дявола последна аудиенция

Ни съм първи, ни последен
от лъжицата с катрана вкусил,
а съм болен непотребен,
с маска без чувства съм се намусил.

Две години първи бях
сред приятели и слава,
после четири „излежах”,
за да имам вяра права –

че Светът е над един
в своебразен идеализъм
и заплащаме с мечти
всяка нотка егоизъм.

Заплащаме с пари, живот
за много чувства по-различни
От битието ни – робот –
лично-безлично утопични.

Също имах си мечта красива
и с вяра трудех се над нея.
С дни и хора ставаше по-сива,
те надмогват, аз линея.

Какво му трябва на човека
на общото и свое време,
да счупи оковите и нека
не сме вовеки скотско племе.


Моята книга

Един живот на книга,
един живот не стига
себе си да прочетеш
и жанр да избереш!

Съм в житейска библиотека
и съм по стръмната пътека,
чета и пиша си със грация,
но все под чуждата редакция…


Ти

Ти си ревнива, но не защото ме обичаш,
а защото не може да има по-добра.
Наща закачка любов ли наричаш
или е само повод да изкараш пара.

Има ли смисъл твойта любов да е наша?
Трябва ли все аз да съм крив и виновен?
Може ли олово да има в медната чаша?
Може душата – и пази спомен отровен!


Шанс

Ти идваш като цвете
за подъл тъмничар,
даваш тон и цветовете
на измамно нов пожар.

Твоите лъжи са вечни,
а изкушението е брат;
Фалш от истини извечни
за греха е непознат!

Твоите очи са ярки –
като божество лъчисто,
моите сълзи са жарки,
а сърцето напористо.

Моят шанс за теб е прах
под колелото на съдбата,
така и не усещам страх
от слънцето и от луната.

Ти даряваш своя благослов
все на смели и богати,
пиша скоро в послеслов:
Аз и ти сме непознати…


Аз, ти и любовта,

Аз, ти и любовта,
че сме заедно е вече ясно;
Аз, ти и любовта –
няма нищо по-прекрасно!


Върни си ми сърцето

Не искам ти парите, нито пък игрите,
дай ми ти лицето, върни си ми сърцето.
Нужни са ми те пак да живея,
да бъда човек след теб да успея.

Мощна вълна нахлу ми в главата,
нощна луна свети в морето,
кораб-сърце и облак-жената
воюват за мен общо взето.

Ти беше идеал, ти беше кралица,
чувствата бяха огнено-вечни,
аз – генерал на дива тигрица,
мислех за днес, не за дните далечни.

Влажното слънце в моите очи,
важното зрънце твърда реалност,
че любовния атом си умира, личи
без помощ и нужда от нова сакралност.

Автор: Гориан Дрей, афиилиран творец към Булпортал.
Вижте и картините на Гориан Дрей в страница ИЗКУСТВО 

error: Content is protected !!