Наскоро най-сетне отидох да видя Бузлуджа. Един приятел ми се обади в около девет вечерта и каза, че тръгва на другия ден и има свободно място в колата, та, ако съм искал, можело да отида. Исках. Не от интерес към архитектурата на зданието, нито поради някакви особени симпатии към идеите, които символизира. По-скоро исках да отида като някакъв последен носталгичен жест към 17-годишното ми „аз“, което упорито вярваше в „От всекиго според възможностите, всекиму според нуждите“ и което се подсмихваше арогантно и невярващо на приказката, че ако на 20 не си комунист, нямаш сърце, но ако на 40 все още си, значи нямаш акъл. На следващия ден ставам рано, стягам сак с малко храна, вода и суичър, обличам яркочервена тениска за майтапа и потегляме с около час закъснение от началната ни уговорка. Нищо, неделя е, целият ден е пред нас.
Пътят дотам е близо два часа. Минаваме покрай табела с името на село Динк, което в разговорите ни се превръща в райска утопия, където бирата е винаги студена, в ресторанта никога не се налага да чакаш поръчката си повече от 15 минути, а жените имат магическото свойство да изглеждат различно, в зависимост от личните предпочитания на наблюдаващия.
Когато стигаме до село Шипка, слизам от колата и питам за посоки. Задачата се пада на мен, защото в главите си вече смятаме, че сме на вражеска територия и всеки срещнат е човекояден комунист, а аз съм с червена тениска и може би ще ме вземат за един от своите. Упътва ни любезен пенсионер, който строи ограда, облечен в синя работна мантия, вероятно връстница на паметника.
Началото на пътя за Бузлуджа е белязано от внушителен триметров паметник на Димитър Благоев, който някак си е успял да избегне безпощадния бич на графити „творците“ и вдъхновените бояджии. Вероятно минаващите оттук вече предчувстват пищното платно за изява, което им предлага виждащата се в далечината Бузлуджа и нямат търпение да изминат последните 17 километра до върха.
В подножието на върха паметникът изглежда измамамно близо. Преди летящата чиния обаче ни посреща друга творба, типично в стила на соц мегаломанията – две ръце, държащи горящи факли. Може би алюзия към огъня на Прометей, може би просто хрумване на автора, този паметник, макар и без да е по какъвто и да е начин наситен с идеология, вече носи следи от ръцете на модерните антикомунисти.
Изкачваме се по стръмна пътека, в края на която сме прилично задъхани. Едно време входовете на параклисите и посветените на различни светци чешми по селата са изграждани на ниско, за да може човек ще не ще да се поклони. Изкачването до паметника на Бузлуджа ми напомня на този подход – сякаш изтощените физически хора са по-податливи на въздействието на гигантски сгради, предназначени да всяват респект.
В подножието на сградата вече се сблъскваме с реалността. От внушителното по размери здание шумно се стича вода, събрала се от последния дъжд благодарение на множеството дупки в тавана и отичаща се сега през същото количество дупки в пода. От площада и стълбището са изкъртени плочки, а самите те са осеяни със сравнително пресни конски фъшкии, чието количество съответства на цяло стадо мустанги с тежка диария. Официалните входове на сградата са или бетонирани, или залостени с дебели железа, но скоро откриваме страничната „врата“ и част от групата ни се промушва вътре. За краткото време, през което чакам, виждам как в сградата влизат и излизат поне десетина души, половината от които – чужденци. Отвън сградата е порутена, с изпочупени стъкла, ръждиви железа и осеяна с графити, едни идейни, други откровено просташки, но всички еднакво не в тон с вида и идеята ѝ. „Рубинената“ петолъчка, украсяващата кулата на сградата, отдавна е изпотрошена от алчни за парченца червено стъкло вандали.
Без значение от чувствата към режима преди 89-а – били те умиление, безразличие или ненавист, трудно е при посещение на Бузлуджа човек да не долови поне частица от витаещата около сградата меланхолия, типична за изоставените детски играчки и образите на старите куртизанки. Когато бях дете, имах книжка за одушевена коледна елха, която едно семейство купува и украсява, а след края на празничния сезон оставя да изсъхне и най-сетне изгаря и докато пътуваме обратно, не мога да не сравня паметника на Бузлуджа с нещастната елха от приказката. Сграда, в която са вложени огромни количества пари, труд, идеи и творчество, пък макар и идеологически обусловено, може би дори и известна доза любов, доколкото реализирането на каквото и да е начинание изисква такава. Сграда, облечена в сенките на отдавна изгубили смисъла си лозунги и разкрасена с нови такива, продукт на омразата на следкомунистическото поколение, което, лишено от възможността да се бори с комунизма, е избрало да руши неговите творения, сякаш те самите носят някаква вина за произхода си. Сграда, която би могла да бъде музей, ако ще и ироничен, в който да бъдат събрани символите на един период, който, дори да разрушим всяка материална следа от него, ще продължи да сьществува като част от историята на страната, колкото и да ни се иска да е другояче.
Ако сградите имаха душа, Бузлуджа би била изнасилена от всички стара мома, чакаща напразно завръщането на своя лъжлив и неверен любовник – комунизма.
Автор: Константин Николов, Уеб медия ПОД МОСТА
